Йоан Владислав (Иван Владислав) е български цар в периода 1015-1018 г., последният общоприет от владетелите на Първото българско царство.

Син на Арон и племенник на Самуил, Йоан Владислав е единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито Ароновото семейство. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир (987 г.[1]). По внушение на византийския император Василий II се стреми да отстрани от престола Самуиловите наследници. През август 1015 година става цар, след като (според Дуклянския презвитер[2][3]) убива Гавраил Радомир по време на лов. Според едно сведение убива жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му.[4] Убива и сръбския княз Йоан Владимир, васал и зет на цар Самуил. Опитва се да спре с всякакви средства византийското нашествие и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците, избира Битоля за главен град. По нареждане на Йоан Владислав е изсечен Битолският надпис (1015-1016), в който той се зове "българин по род" и "самодържец български" ("блъгарiнъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь"). Предприема поход, за да върне Драч в пределите на България (1015-1016). Обединява силите си с Кракра Пернишки за поход в Североизточна България, но идеята пропада заради неуспешен опит да привлече печенегите като съюзници (1017). През есента на 1017 г. търпи поражение от Василий II в битката при Сетина. През февруари 1018 г. обсажда крепостта Драч, където е убит в бой с византийците, а по други сведения - от ръцете на заговорници. Скоро след смъртта на Йоан Владислав България пада окончателно под византийска власт. Според някои сведения за цар е коронясан синът му Пресиян II, но не всички историци ги приемат. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия и Армения